Футбол и политика

През миналата седмица, едно събитие от света на футбола ми направи впечатление. Не някоя впечатляваща победа или поредния резил, а взаимоотношенията между ръководството и феновете на ЦСКА.
Разбра се, че финансовото състояние на Титан е плачевно. Дружеството дължи доста пари и намаляването на разходите е належащо. Един от разходите, който са решили да спестят е от платената любов. От дружеството заявиха, че няма да плащат повече на групичката, която с години се прехранва от „любовта” си към отбора. Като чух сумите, които са получавали месечно, се замислих, че за тях с удоволствие бих се правил на идиот и подкрепял дори отбор, съставен от зелени човечета с два леви крака.
Дотук нищо интересно, защото се знае, че и футболистите на ЦСКА от години не получават редовно възнагражденията си. Това не им пречи да играят колкото могат, но за „носещите отбора в сърцата си”, спирането и забавянето на парите е трагедия. От тук нататък ще има сълзи, сополи и псувни, невидени дори при най-паметните мачове на червените.
Да си призная, това не ме интересува. Отказах се да ходя на мачове отдавна, точно заради такива хора, а вече и по телевизията не гледам мачове. Направи ми обаче впечатление една прилика с родния политически живот.
Преди изборите РЗС прояви изключителна активност. Размахваха се папки и се обещаваха се разкрития всеки ден и за всички. Така и не се разбра, от къде точно идваха парите, но ги имаше и бяха много. Прекалено много пари за реклама, за скромния изборен резултат, а колко е имало в „съблекалнята”, това можем само да предполагаме.
След изборите обаче, касичката се изпразни. На проявеното желание за участие в управлението, ГЕРБ отговори с шут и ликвидиране на групичката. Парите ги нямаше и РЗС се скри в миша дупка.
От около месец обаче, се забелязва отново извънредна активност на РЗС. Това може да значи само едно- пари са се появили. Очевидно съдейки по високата активност, парите са много. Защото в политиката, както и при футболните фенове, „любовта” е платена. Който плаща ще бъде обичан завинаги. Ще е в сърцата завинаги.
Поне докато не свършат парите.
После.... После ще се търси нова „любов”.
Да си призная и това не ме вълнува особено. Не е луд, който яде зелника, а който го дава. Не ме изненадват и тези, които го дават. Те са си направили сметката много добре.
Яд ме е на другите, тези обикновените „фенове”, които леят истински сълзи и вярват безрезервно на жриците на платената любов. Те са за съжаление, но пък сами са си виновни.
Хайде всички заедно:
-Оле! Оле, оле, оле...
-Съдията, съдията, съдията...
И не забравяйте ръката на сърцето. По-достоверно е някак.

Изпращане по имейлПубликувайте в блога си!Споделяне в TwitterСподеляне във Facebook